Христо Ботев

Всичко НЕ свързано с ядене и пиене :)
Отговори
Потребителски аватар
kqmrosen
магьосник в кухнята
магьосник в кухнята
Мнения: 133
Регистриран на: съб ное 15, 2008 5:22 pm
:: 73 рецепти от kqmrosen
:: 54 снимки от kqmrosen
Местоположение: Карнобат
Контакти:

Христо Ботев

Мнение от kqmrosen » вт юни 02, 2009 9:15 am

Да почетем днес денят на Христо Ботев.Ето няколко думи и за него.
Христо Ботев е роден на 6. януари 1848 г. в гр. Калофер. Учи в Карлово и Калофер, а през 1863 г. заминава за Одеса, където постъпва в Одеската гимназия, но през 1865 г. е изключен за свободолюбивите си идеи. Учителства в с. Задунаевка, Бесарабия, а в началото на 1867 г. се завръща в Калофер, още същата година е принуден да емигрира в Румъния. Работи в печатницата на Д. Паничков (1868), прави първите си литературни опити, превежда, участва в театрални представления, сътрудничи на в. "Гайда" и "Дунавска зора". По-късно е учител в Александрия и Исмаил (1869) , редактор на в. "Дума на българските емигранти" (Браила, 1871). През 1872 г. се установява в Букурещ, където заедно с Любен Каравелов е редактор на в. "Свобода" и "Независимост". Издава сатиричния вестник "Будилник" (1873). След смъртта на Левски (1873) отношенията му с Каравелов, който се отдръпва от революционните идеи, секват, а Ботев оглавява революционната емиграция и списва нейния орган - в. "Знаме" (1874-1875). След обявяването на Априлското въстание издава в. "Нова България" (1876) и организира чета в помощ на въстаниците, с която превзема австрийския кораб "Радецки" и слиза на Козлодуй. Четата не среща подкрепата на българите, води тежки сражения в Балкана, в едно от които Ботев е убит - 02. 06. 1876 г. Поет, публицист, журналист, преводач, литературен критик, революционер и мислител, Христо Ботев се превръща в икона за българите, в национален символ. Автор само на 20 стихотворения, поезията му дава облика на българската литература и до днес, а цялото му творческо наследство предлага една радикална версия на българското национално мислене и философия.
А това са едни от най-хубавите му стихотворения,повечето сме ги учили в училище,даже и теми сме писали по тях.
НА ПРОЩАВАНЕ В 1869 Г.
Не плачи, майко, не тъжи,
че станах азе хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник,
та тебе клета оставих
за първо чедо да жалиш!
Но кълни, майко, проклинай
таз турска черна прокуда,
дето нас млади пропъди
по тази тежка чужбина -
да ходим, да са скитаме
немили, клети, недраги!
Аз зная, майко, мил съм ти,
че може млад да загина,
ах, утре като премина
през тиха бяла Дунава!
Но кажи, какво да права,
кат' ма си, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко,
та сърце, майко, не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище;
там, дето аз съм пораснал
и първо мляко засукал;
там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с оназ тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиеше;
там, дето баща и братя
черни чернеят за мене!...
Ах, мале - майко юнашка!
Прости ма и веч прощавай!
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни.
Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя,
за него ще са залова,
пак... какво сабя покаже
и честьта, майко, юнашка!
А ти га чуеш, майнольо,
че крушум пропей над село
и момци вече наскочат,
ти излез, майко - питай ги,
де ти е чедо остало?
Ако ти кажат, че азе
паднал съм с крушум пронизан,
и тогаз, майко, не плачи,
нито пак слушай хората,
дето ще кажат за мене
"Нехрани-майка излезе."
Но иди, майко, у дома
и с сърце сичко раскажи
на мойте братя невръстни,
да помнат и те да знаят,
че и те брат са имале,
но брат им падна, загина,
затуй, че клетник не трая
пред турци глава да скланя,
сирмашко тегло да гледа!
Кажи им, майко, да помнат,
да помнат, мене да търсат:
бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кърви в земята,
в земята, майко, черната!
Дано ми найдат пушката,
пушката, майко, сабята,
и дето срещнат душманин
със крушум да го поздравят,
а пак със сабя помилват...
Ако ли, майко, не можеш
от милост и туй да сториш,
то 'га се сберат момите
пред назе, майко, на хоро
и дойдат мойте връсници
и скръбно либе с другарки,
ти излез, майко, послушай
със мойте братя невръстни
моята песен юнашка -
защо и как съм загинал,
и какви думи издумал
пред смъртьта и пред дружина...
Тъжно щеш, майко, да гледаш
ти на туй хоро весело,
и като срещнеш погледът
на мойто либе хубаво,
дълбоко ще ми въздъхнат
две сърца мили за мене -
нейното, майко, и твойто!
И две щат сълзи да капнат
на стари гръди и млади...
Но туй щат братя да видат
и кога, майко, пораснат,
като брата си ще станат -
силно да любат и мразат...
Ако ли, мале, майноле,
жив и здрав стигна до село,
жив и здрав с байряк във ръка,
под байряк лични юнаци,
напети в дрехи войнишки,
с левове златни на чело,
с игленки пушки на рамо
и с саби-змии на кръстът,
о, тогаз, майко юнашка!
О, либе мило, хубаво!
Берете цветя в градина,
късайте брашлян и здравец,
плетете венци и китки
да кичим глави и пушки!
И тогаз с венец и китка
ти, майко, ела при мене,
ела ма, майко пригърни
и в красно чело цалуни -
красно, с две думи заветни:
свобода и смърт юнашка!
А аз ща либе пригърна
с кървава ръка през рамо,
да чуй то сърце юнашко,
как тупа сърце, играе;
плачът му да спра с цалувка,
сълзи му с уста да глътна...
Пак тогаз... майко, прощавай!
Ти, либе, не ма забравяй!
Дружина тръгва, отива,
пътят е страшен, но славен:
аз може млад да загина...
Но... стига ми тая награда -
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...

ХАДЖИ ДИМИТЪР
Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кръви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гръди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля в на две строшена;
очи темнеят, глава са люшка,
уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небото
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по силно тече!
Жътва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа,
и певци песни за него пеят...
Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя са за брат, за юнак грижи!
Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипат свода небесен;
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, -
тихо нагазат трева зелена
и при юнакът дойдат та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже, -
и той я гледа, - мила, засмена!
"Кажи ми, сестро, де - Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пак ми вземи душата, -
аз искам, сестро, тук да загина!"
И плеснат с ръце, па са прегърнат,
и с песни хвъркнат те в небесата, -
летат и пеят, дорде осъмнат,
и търсат духът на Караджата...
Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, -
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли - пече!

ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ
О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.
Изображение


Отговори