Ооооох, с бебетата случките са много! Добре, че са здрави и че Господ ги пази!
Да ви разкажа една друга случка с мен. Пак при пътуване - явно там се случват много неща
Значи бях на 16 години, тъкмо бях взела паспорт, тези зелените, ако ги помните. Гордост голяма.
Бях при леля ми на гости, в Ямбол. И се връщам с влака към Бургас. Щях да го хващам по обяд, но с една приятелка, която ме изпращаше, от приказки го изтървахме. Така че взех вечерният. Качвам се аз, със запазено място. Накоконена - къса пола, черен чорапогащник, остри обувки с тънко токче, гримирана до ушите, тупирана - абе, ужасна гледка трябва да е било. Но се мисля за хубава и съм навирила нос.
Сядам в купето. А там две момчета. Около 20 годишни. Тръгна влака и те ме заприказваха. Пътували от София двамата, доскучало им вече, да сме се запознаели. Добре казвам.
Но вече бях открила, че като кажеш, че си от Сл.Бряг и не те забравят - следващият сезон все увисва някой случаен познат на вратата, безплатен хотел ставаш. А Ралица бях само една, когото и да попитат, всеки знае коя съм и къде живея. Така че реших да лъжа.
И се започна - казвам се Елеонора (много исках да се казвам Елеонора), на 20 години съм, детска учителка (много внушително ми се струваше). Лъжа аз, мажа, надувам се, баламосвам ги. И те вярват. Така почти до Бургас.
Идва кондукторът, а с него двама милиционери. Държат един лист, на листа една снимка, закрепена с кламер. Търсят някакво момиче. На мойте спътници не им обърнаха внимание, но на мен ми казват: "Документ за самоличност."
И аз ще се пукна по шевовете - вадя паспорта, новичък и го давам. Тези гадняри го поглеждат и казват:
"Ралица, не си ли много малка да пътуваш нощем сама? Как са те пуснали родителите ти?" Ейййй, сякаш шамар ми удариха. Просто усетих, как пламнах цялата. Те тръгнаха, а аз забих поглед в пода и знам, че чак ушите ми светят. Умрях от срам. Момчетата взеха да ме бъзикат: Елеонорче, слушат ли децата в градината? и такива подобни изрази. Аз мълча като ...... Абе умрях от срам.
В този момент влакът стига в Бургас, крайна гара. В целият вагон сме останали само ние тримата. Момчетата излизат, отварят едната врата и слизат на перона. Аз обаче гледам да се махна от тях и отивам на другата врата на вагона. Мъча, мъча - не се отваря. Няма начин - отидох на вратата, от която бяха слязли те. И ги виждам - стоят на перона, смеят се с глас и ме чакат.
Навирих нос аз, казах си "Майната ви на вас!", стъпвам на стъпалото, и - хлътвам. Токчето ми се забучва в решетката на стъпалото, аз губя равновесие, затитам напред. Те се опитаха да ме хванат, но къде ти - пльоснах се аз на перона бой-боена, обувката остана горе. И се разревах, с глас, толкова ме беше срам! Те ме вдигнаха, а аз - две дупки на коленете, бримки нагоре и надолу, цялата в кал! Главата ми от едната страна мокра, с цицина, косата ми увиснала, гримът размазан! И рева, сълзи и сополи, хълцам и не смея да се огледам!
Едното момче беше с един шлифер, даде ми го да го облека. И ме заведоха с такси до Сл.Бряг. А нашите ги поканиха да останат да пренощуват. Те бяха студенти в Бургас, химия учеха. Сега единият е в Лондон, от 18 години вече, а другият е в Канада. още сме приятели.
И жените им и децата им знаят, как сме се запознали! На всички им е смешно, само на мен не! Да ми казват флайинг-Рали!!!! (Летящата Рали).