Историята на Берлин е най-доброто доказателство как осигурената от картофите прехрана на населението се отразява на историческото развитие.

През 1200 година населението на Берлин е 2 500 души. През 1688 година то е 18 000 души. Т.е. за 500 години то е нараснало с около 15 000 хиляди души - по 3000 за 100 години.

Малко по-късно идва картофената заповед на краля и през 1747 година (само 50 години по-късно!!!) населението на града е 107 224 души!!!

Фридрих Вилхелм успява да направи от малкото градче Берлин столица на империя благодарение на 2 факта: 1 - че благодарение на Картофа успява да гарантира изхранването на населението и 2 - на политиката си на толерантност към евреи и хугеноти.

През 1800 г (още 50 години по-късно!) населението на Берлин е 172 132 души, Берлин е шестия по население град в Европа.

Интересно, че и във Франция, най-културната европейска страна в онези времена, проникналите в края на ХVIII век картофи били също така отричани и "недолюбени". Военният фармацевт и химик Антоан Огюст Пармантие напразно рекламирал чудесния вкус на картофите и дори ги нарекъл "пом дьо тер" (земна ябълка), но уви – французите не проявявали никакъв интерес. Най-сетне отчаян, но убеден в стойността на грудките, той се обърнал за съдействие към кралското семейство и нещата се развили благоприятно за Картофа. Една сутрин френската кралица Мария-Антоанета поставила букетче от картофени цветове върху своята фризура и на другия ден всички придворни дами последвали примера й. Така за по-малко от месец картофите станали най-търсения артикул във Франция, а когато през 1793 г те спасили страната от глад, били оценени и по достойнство.

И в Русия Картофът също така бил нелюбезно посрещнат. От Холандия руският цар Петър I Велики (1682-1725) изпратил в Петербург първите чували, като се надявал "мужиците" да проумеят качествата на перспективната земеделска култура. Останала обаче само надеждата. Картофите създали на Петър твърде големи грижи – дори по-големи и от войната му с шведите. Руските селяни така се опълчили срещу сеитбата на картофи, че когато излязла царска заповед за задължително им отглеждане, в много части на Русия избухнали т.нар. "картофени бунтове". Те били потушавани с изключителна жестокост и трябвало да мине около век и половина, докато руснакът разбере и оцени достойнствата на Картофа.

Само на едно място в Европа картофите били приети с радост. Това била бедната и гладна Ирландия. Още през XVI век там започва масовото им отглеждане и никъде картофите не са се разпространявали с такава бързина, както в Ирландия. В следствие на осигурената прехрана, населението започнало да се увеличава и се стигнало демографски взрив. Но дошла мрачната и съдбовна за ирландците 1845 година. Картофите заболели от някаква неизвестна болест, която унищожила цялата реколта. В Ирландия настъпил ужасен глад, който отнел живота на близо 1 000 000 (милион) души. Други милион и половина били принудени да изоставят земята си, и да се изселят (най-вече в Америка) от своята родина... И до днес ирландския фолклор е решително повлиян от тези събития и е една от най-оплакваните национални трагедии.

Изглежда люлката на картофите в българските земи е била в Родопите.

Името "картофи" е италианско, като в Италия испанските "патати" получили названието "тартофули", което станало "картофули", а по-късно – "картофи". Това наименование се приело по Балканите и най-вече в България. Впрочем, в родопския диалект съществува една много любопитна подробност - това са думите "едно патато, много патета" , означаващи "един картоф, много картофи". Тя е от индиански произход (патат, патет) и самата дума със същото произношение "патейтос", се е наложила в някои европейски езици. Интересното в случая е: как думата "патета" е дошла, и се популяризирала в Родопите? Родопчанинът има и редица други наименования за картофа: "патато", "патаци", "патера", "промполе", "барабой", "крътох", "компир" и др.

Проникването на картофите в Родопите има сходни с Ирландия моменти, които заслужават да бъдат отбелязани. В Родопите, както и в Ирландия, гладът бил един от постоянните спътници на населението. Наистина в планината има пригодена за обработване земя, но на нея не могат да виреят много полски култури и най вече жито. Не че почвата не е плодородна, но тя не е типичния и "тлъст" чернозем, характерен за равнинните области на България като Тракия и Добруджа. Освен това, при най-малкото засушаване, реколтата върху стръмните и плитки нивици загивала и трябвало да се набавя жито от полето (ако е имало с какво изобщо да се закупи). Отгоре на това, Родопите са широка и мъчно проходима планина - особено през зимата, когато пътищата и пътеките стават за няколко месеца непристъпни от снежни преспи и бури. Така родопчани периодично се озовавали в "блокада" и изолирани от света, принудени безсилно да чакат свършека на зимните дни. Много от хората и животните обаче не дочаквали пролетта.

"На лету господне 1875-то стана зимата последна с многу снегове, затува измреха животните и фанаха и человеци да умиратъ утъ гладъ. Защото на месецъ мартъ 15 денъ станала една ледунка примерена отъ попъ Паскалъ деветъ педи на пиргуту, дету седи камбаната. Затова изписахъ азъ попъ Паскалъ съ моята десница тува писмо за последните хора, за да знаятъ каква гуляма зима е станала."

Тази преписка открита в село Момчиловци от свещеник Константин Канев, говори красноречиво за тежкото положение, в което родопчанинът често изпадал...

Солена торта - въздушна салата

sweetnes

Зимна салата

korneliq

Руска салата у дома

kqmrosen